Като деца са ни учили какво се изисква от нас, за да бъдем харесвани и приети от родителите си и обществото. Резултатът е, че се фокусираме върху идеалното, но изкривено усещане за себе си. Това „идеално аз“ се превръща във вътрешен образ на това какви вярваме, че трябва да бъдем, така че всичко да е наред и да бъдем обичани, приети и оценени. Тази идеална представа за себе си включва лични стандарти за действия, мисли, чувства, поведение, външен вид и постижения. Въпреки че стремежът към идеала като дете може да е донесъл одобрението от което сме имали нужда, това не ви дава вътрешен мир сега и този идеал вече не работи. Напрежението да се сравнявате постоянно с идеала е безпокойство, свързано с раздразнителност, а това се отразява изтощаващо. Тъй като е невъзможно да се постигне идеал, ние сме длъжни да се провалим и винаги се оказваме в усещане за липса, недостатъчност или недостатъчно добри. Въпреки че идеалът може да е достоен, когато спре да ни спре да привлича нужното одобрение и внимание трябва да се запитаме колко е добър, когато го използваме като начин непрекъснато да отхвърляме себе си.
https://www.mirageorgieva.eu/consul-tations